В началото на 1882 г. е оформена и наложена като задължителна от държавната власт нова празнична система в Княжество България. Независимо, че през следващите десетилетия тя често е променяна, в общи линии запазва началния си състав от 52 неделни дни и 31 други празници, сравнително равномерно разпределени през годината.
Това е силен тласък за изменения на традиционната празнична система, които се проявяват най- рано в столицата. Първо в столичния град се проявяват и недоволствата от задължителността на новата нормативна празнична система.
В края на 1911 г. в софийските църкви богомолци подписват „ заявления”, с които искат от Народното събрание да отмени приетия през 1910 г. нов закон за празниците, стесняващ още официалното честване на много „църковни празници”, сред които е и популярният в столицата Никулден. Няколко десетилетия преди тези събития църковната йеархия, отстоява своята „нова – стара” позиция срещу традиционните народни празници. В едно свое окръжно от 1881 г. митрополит Мелетий нарича народните обреди, обичаи и празници „престъпни” и „богопротивни” и призовава всички свещеници „заедно сос кмета” публично да ги заклеймят,без да пропускат името на „престъпника и престъплението”.
В първото десетилетие на ХХ в. софиянци изоставят обичая „мортофел” (предсказване бъдещата съдба на момите), а от Русалската неделя, празнувана на Раковишкия връх остават само бледи следи. В началото на 80-те години на ХІХ в. няколко моми и едно 12 – годишно момиче „по фуста”, окичено със зелени листа и коприва обикаляли къщите в центъра на София. Не пропуснали дори и Двореца. При тази гледка един от царските секретари възкликнал: „като у ... кафрите”(арабско наимеование на южноафрикански чернокожи). Момите подвиквали и припявали: „Ай Додоле ... дай Боже вода”. Столичани преди да им подхвърлят по някоя пара, изливали кофа с вода върху украсеното със зеленина момиче. Само след няколко години „старата пеперуга” преминава в разказите за миналото.
Такава е съдбата и на трите „горещници” – „Люта”, „Чурута” и „Св. Марина” в София. След няколко десетилетия софиянци, които вече ходели на разходка около Искъра след работа в големите юлски горещини си спомнят само общото наименование - „горещници”. Още по – силен е примерът с обичая хора да бягат от строяща се сграда, за да не им се зазида сянката в нейните основи. Строителите на сградата на Софийската мъжка гимназия си правели каламбури с тази традиционна представа.
През първите години от живота на столицата на Гергьовден улиците се изпълвали с овце и агнета докарани за предстоящите курбани. След като ги окичвали с цъфнал бъз, софиянци ги отнасяли в черквите за свещеническа молитва, а те изпълвали храмовете с оглушително блеене. В последствие тези масови сцени бързо оредяват, а в следвоенните години почти изчезват.
Старите Курбани проявяват сравнително по- голяма устойчивост, но в края на ХІХ в. се запазват най- вече на оброчището на Ломско шосе и на Кръста в Горни Лозенец. Подобна устойчивост се наблюдава и при огньовете за „велики заговезни”, които се кладат за берекет през годината. От началото на ХХ в. до 20-те му години те се виждат в града, макар и непрекъснато изтласквани към крайните му квартали и махали.
До края на ХІХ в. бързо отпада обичаят сварена царевица да се носи в църквата на „Тодорова събота”, за да бъде „опята за здраве на конете”, след което да бъде разхвърляна пред софийските храмове, а децата да я съберат. Още в 90-те години на ХІХ в. са изоставени литийните шествия за дъжд и против киша в подножието на Лозенските възвишения. Такава съдба имат земеделските и животновъдните ядра в празниците на Гергьовден и Димитровден. В столицата се запазват и налагат обичаите за люлеене на гергьвденски люлки и мерене на кантари за млади и стари, както и събирането на клонки от върбите по Владайската река от децата за окичване на празничното агне.
В началото на 80-те години на ХІХ в. сключването, подновяването или прекратяването на договори за даване на жилища под наем в София все още става на Димитровден. Но за това продължава да се напоня на „слугинския пазар”, устройван за „цанене” на девойки, доведени в столицата от околните села. Толкова бързи и силни са промените към забрава, че в началото на 30-те години Софийското колоездачно дружество урежда надбягвания по Цариградско шосе, по случай закриването на сезона, точно на Димитровден.
Много традиционни празници и обичаи отпадат и до началото на 40-те години на ХХ в. за тях се пазят бегли спомени. По- голяма устойчивост притежават лазарските, сурвакарските и коледарските гостувания на девойки и младежи в т. нар. „чети” и „дружини” от околните на София села в столицата. И ако в края на 30-те години на ХХ в. служители от столичната „Национална пропаганда” събират и докарват в София малки групи за показни игри на лазарки, през 1942 г. те признават, че „не могат да стъкмят нито една чета”.
Кателина Павлова, РИМ-София
