На 25 юни 2019 г. се навършват 110 години от рождението на писателя Димитър Димов.
Романистът израства в Дупница. На десет години Димитър се преселва със семейството си в София. Завършва Първа мъжка гимназия и Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет. Работи като фелдшер в Софийско, Врачанско и Бургаско. През 1943-1944 г. специализира в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал”, а през 1944 г. е мобилизиран и служи в Беломорието. Дълбоко впечатлителен и наблюдателен, Димитър Димов ще вгради в романите си описания и анализи на тези свои ранни срещи с живота. Така например, в романа „Тютюн” са използвани впечатленията на автора от професията на втория му баща, който е бил експерт по тютюните, а в „Осъдени души” – от гостуването си при йезуитите в Толедо, където го кани случаен испански познат, монах от ордена. В двата варианта на романа „Тютюн” присъстват богати описания на родните градове на автора от 30-те и 40-те години на ХХ в. – Дупница и София.
Необикновена е съдбата на най-известния роман на писателя „Тютюн”. По повод първото издание на романа (1951) Димов получава писмо с похвала от министър-председателя Вълко Червенков. Във връзка с номинацията му за „Димитровска награда” се провеждат разгорещени дебати в Съюза на българските писатели (СБП), вероятно подбудени от вожда Червенков. Те протичат три дена и са известни като „Случаят Тютюн”. Димов обещава да преправи романа си, за да отговаря той на господстващия шаблон на „социалистическия реализъм”. В резултат на това през 1954 г. се появява по същество един нов роман, по-дълъг с 260 страници.
Написването на романите на Димов е предшествано от задълбочена подготовка. В тях личи дълбока ерудиция в областта на западноевропейската литература и философия. Творчеството на писателя включва няколко пиеси, разкази, пътеписи, недовършени ръкописи. Освен писател, Димов е плодовит учен (доцент (1946), професор (1953) и съвестен администратор. Свикнал да работи до пълна изнемога, Димитър Димов живее настрана от своите съпруги в апартамента си в Лозенец (на ул. „Кръстьо Сарафов” №26), в компанията на любимите си кафеварка и цигари. Смъртта заварва писателя на поста Председател на СБП (1964-1966).
