На 22 февруари 2019 г. се навършват 140 години от откриването на учредителното събрание във Велико Търново. То е заседавало в периода от 10 февруари до 16 април 1879 г. в старата столица. В изпълнение клаузите на предварителния Санстефански мирен договор и на Берлинския договор от 1878 г., то е свикано по разпореждане на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибутарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на държавно управление е посочена като конституционна наследствена монархия, начело с княз. Събранието изработва и приема първия български основен закон – Търновската конституция.
По силата на Берлинския договор Великите сили постановяват, че събрание на „българските нотабили” ще изработи и устава на новата държава, която ще е васална на Османската империя. В същия договор е определено и времето, в което руската администрация в българските земи трябва да напусне, за да започне дейността на самостоятелните български държавни институции.
Изборите за Учредителното събрание са проведени през декември 1878 г. Тъй като все още държавата не е конституирана и няма приет избирателен закон, то населението гласува съгласно регламента, установен от Временните правила за избор на членове на окръжните съдилища. Правилата са одобрени от временно управляващия Българското княжество княз Александър Дондуков-Корсаков и влизат в сила от 24 август 1878 г. Много малко са сведенията как точно са се провели изборите за Учредителното събрание. Приблизително на 10 000 души население се излъчва един депутат. Бюлетините са били бели листи и избирателят сам пише предпочетеното име. Не се знае дали е имало повече от един кандидат, а също и как са били поставяни кандидатурите.
В състава на Учредителното събрание влизат 229 депутати – едните са пряко избрани от народа, други са назначени от руския императорски комисар и такива, влезли по право (духовни лица и представители на административни съвети и съдилища). Събранието е открито с реч на княз Александър Дондуков-Корсаков, в която се изтъква, че последната и решителна дума по конституцията принадлежи на българските депутати. След речта си, той напуска Търново, за да избегне обвиненията на западните държави и Турция, че упражнява натиск върху работата на събранието.
Работата на Учредителното събрание не започва гладко. В самото начало дебатите по изработване на т.нар. Органически устав на Княжеството отстъпват пред националния въпрос. Силно влияние в това отношение оказват представителите от Македония, Одринска Тракия и Източна Румелия и именно Общонародният въпрос разделя депутатите на две. Умерените („старите“ – Димитър Греков, д-р Константин Стоилов, Григор Нагович, Марко Балабанов, Тодор Икономов и др.) признават важността на повдигнатия проблем, но предлагат да се изпрати протестен мемоар до Великите сили, а събранието да продължи работата си. Крайните („младите“ – Петко Каравелов, Петко Р. Славейков, Драган Цанков Стефан Стамболов и др.) са за прилагането на по-радикални мерки. Те настояват да се разпусне Учредителното събрание до решаване на Общонародния въпрос. Макар и без реални шансове за успех тази позиция демонстрира непримиримостта на българите и тяхната решимост да се борят за националното си единение.
След намесата на княз Дондуков-Корсаков кризата е преодоляна и събранието се заема с основната си задача. По предложение на д-р Константин Стоилов се избира 15-членна комисия, на която се възлага да разработи принципите на българската конституция. Първоначалният руски проект става само основа на обсъжданията, а внесеният в събранието рапорт на комисията е издържан изцяло в консервативен дух. Той предлага силна княжеска власт и Сенат (горна камара), който да се състои от 20-25 души, да тълкува Конституцията и да следи за нейното прилагане. Предложен е имуществен и образователен ценз за избирателите и ограничаване броя на депутатите. Проектирани са и двустепенни избори. Внесените предложения са силно критикувани от мнозинството депутати. Ярки речи срещу тях държат Петко Каравелов и Петко Р. Славейков.
При обсъждането на проекта за конституция се оформят първите тенденции в българския политически живот. Представителите на „старите“ формират т.нар. консервативно течение, което по-късно оформя Консервативната партия. Това са хора с висока култура и солидно образование, получено в европейските университети. Те изразяват интересите на заможните кръгове в българското общество (някогашните чорбаджии, едри търговци и земевладелци, лихвари, висши духовници и др.). Консерваторите се опасяват, че след петвековно османско владичество българинът е политически незрял и управленски неопитен. Поради това, те настояват за ограничени изборни права, тъй като широките конституционни права на голяма част от народа могат да доведат до анархия и неуправляемост на младата държава.
Либералите се обявяват против всякакъв ценз и за широки пълномощия на народното представителство. Те отхвърлят решително идеята за двукамерен парламент. Тяхната позиция се диктува както от социалната им принадлежност (те произхождат главно от дребните и средните слоеве на тогавашното българско общество), така и от влиянието, което упражняват върху съзнанието им републикански, социални и дори крайно революционни идеи. Част от либералите са активни участници в национално-революционното движение. С конституционните си идеи, те обяснимо застъпват интересите на селяните и градските дребни стокопроизводители, които излъчват мнозинството на народните представители в Учредителното събрание. Численото им превъзходство, а и политическите им качества, позволяват на либералите да наложат своите идеи при одобряването на Търновската конституция, която е приета на 16 април 1897 г. Според основния закон, българската държава се оформя като парламентарна монархия с умеренолиберално устройство. Основният законодателен орган на държавата е Народното събрание, а държавният глава носи титлата “княз”.
Освен изработването на Конституцията Учредителното събрание избира и столица на възобновената държава. По предложение на проф. Марин Дринов е избран град София, който освен, че вече се е утвърдил като важно духовно средище през Възраждането, се намира в центъра на българското етническо землище – областите Поморавие, Мизия, Тракия и Македония. Именно като всеобщо средище на българската народност и в близост до угнетените и поробени българи, новата столица и бъдещите дейци на страната ще могат да научават своевременно за положението на македонските, одринските и пиротските българи и да се застъпват за подобряване на положението им тогава, когато е необходимо. София е провъзгласена за столица на Княжество България на 3 април 1879 г. и много бързо се утвърждава като ядро на политическия живот. Политическите групировки в България се очертават в борбата около изработването на Търновската конституция. От тях през следващите месеци се оформят първите две политически партии – Либералната и Консервативната.
След избора на столица и приемането на Конституцията в окончателния й вид, Учредителното събрание е закрито и на следващия ден (17 април 1879 г.) е свикано Първото велико народно събрание, за да избере княз на България. Според Берлинския договор князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите сили, за да не се превърне в проводник на чуждо влияние. Кандидатурите са много – една от тях е на самия Дондуков-Корсаков, обсъждана е и тази на Валдемар Датски. Руският император и неговото правителство се спират на младия германски принц Александър Батенберг – участник в Руско-турската война, племенник на руската императрица, обвързан с няколко управляващи династии. Тази компромисна кандидатура е одобрена от Великото народно събрание. След като прави посещение на руския император и се представя на своя “сюзерен” султана, Батенберг пристига в България и на 26 юни 1879 г. полага клетва като български княз.
