Още от първите години на революционната борба след подписването Берлинския договор през 1878 г. до навечерието на Илинденско-Преображенското въстание, избухнало през 1903 г., Гоце Делчев е най-изтъкнатият деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско, останали в пределите на Османската империя. От 1895 до 1903 г. той е общопризнатият вожд и ръководител на македоно-одринската революционна организация, неин задграничен представител в София (заедно с Гьорче Петров), главен ревизор на четите в Македония и Одринско и сам войвода на чета. Като ръководно лице в организацията и член на нейния централен комитет Гоце Делчев има най-голямата заслуга за изграждането на революционните комитети и чети сред българското население, за доставянето на оръжие, бойни материали, пропагандна литература и пр. Същевременно той развива оживена дейност сред емиграцията от Македония и Одринско и сред обществеността в България в полза на освободителното дело. С една дума – Гоце Делчев е апостолът, душата и сърцето на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и още приживе става български национален герой.
Георги (Гоце) Николов Делчев е роден на 23 януари стар стил (4 февруари) 1872 г. в българския град Кукуш в Егейска Македония. Първоначално учи в българско униатско начално училище, а след това в българската екзархийска трикласна прогимназия в родния си град. След като я завършва през учебната 1886/1887 г., през есента на следващата 1888 г. баща му го изпраща да продължи образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където постъпва в 4-ти гимназиален клас. Там, в часовете по литература, водени от Константин Величков, Делчев е силно повлиян от творчеството на Христо Ботев. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен само месец преди дипломирането му. В резултат Гоце решава да се бори за свободата на Македония и първата стъпка към осъществяването на това дело той вижда в създаването на революционна организация по модела на някогашната Вътрешна революционна организация (ВРО) на Васил Левски по вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия. През есента на 1894 г. е Делчев назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 г.
Тъкмо в Щип, при повторната му срещата с един от основателите на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), впоследствие преименувани на ВМОРО, Даме Груев, Гоце Делчев е привлечен в редиците на организацията, на която по-късно става и фактически ръководител. През лятото на 1896 г. участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на БМОРК, който предвижда изграждането ѝ на демократични основи. След това става задграничен представител на Вътрешната организация в София и като такъв участва в заседанията на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония, Одринска Тракия и Родопите, които са разделени на революционни окръзи, и същевременно, с помощта на български офицери, създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща подготвени четници и войводи във вътрешността на Македония и изиграва основна роля в масовизирането на движението.
ВМОК е легалната организация на българите от Македония, Одринско и Княжество България със седалище в София, учредена през март 1895 г. Тя има определени свои цели, средства за реализирането им и структура. За основа му служат съществуващите до 1895 г. легални македоно-одрински дружества и кръжоци в Княжество България, в които членуват видни политически, обществени и културни дейци. В създаването и дейността на ВМОК значителна роля изиграва и българското офицерство, което не скрива националните си чувства – голяма част от неговите членове са родом от Македония и Одринско и са възпитаници на българските гимназии „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун и „Д-р Петър Берон“ в Одрин.
Въпреки възникналите разногласия между ВМОК и ВМОРО относно изграждането на комитетите и подготовката на революцията в Македония и Одринско, задграничните представители на ВМОРО в София Гоце Делчев и Гьорче Петров участват активно във вземането на решения във ВМОК, като Делчев пряко участва IV-ия и VI-ия конгрес. Гьорче Петров нарича в спомените си това сътрудничество по време на ръководството на ВМОК от Борис Сарафов „грамаден успех за македонското дело“. Сближаването на Върховния комитет и Вътрешната организация през времето, когато комитетът се председателства от Борис Сарафов, се отразява и в промените, които са направени в статутите на организацията в княжеството, като съществена роля за това ново ориентиране изиграват основно задграничните представители Делчев и Петров.
Началото на дружбата между Гоце Делчев и един друг изтъкнат революционер на Македония – родения в Чирпан български поет П. К. Яворов – датира именно в София, когато Яворов се премества на работа в столицата. Яворов става член на ВМОК. Двамата революционери се събират и сприятеляват и благодарение на участието им в работата във Върховния комитет и през 1902 г. двамата активно участват в предизборната кампания на ВМОК по организирането и избора на делегати за Х-ия му конгрес. Яворов пътува из цялото Княжество и организира предизборните събрания в местните македоно-одрински дружества, за което докладва именно на Гоце Делчев. При разцеплението във ВМОК по време на конгреса по въпроса за ново ръководство на комитета и за вдигане на преждевременно и неподготвено въстание в Македония и Одринско от ВМОК Гоце Делчев и Яворов са на една позиция. Отцепилият се комитет от ВМОК под ръководството на инж. Христо Станишев и Тома Карайовов застава на страната на Вътрешната организация, представлявана в София от Гоце Делчев и Гьорче Петров, както и от новите задгранични представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов. Яворов влиза в ръководството на отцепилия се Върховен комитет, който се обявява срещу Горноджумайското въстание (1902 г.) и подкрепя Вътрешната организация.
След получаването на съобщението за провеждането на Солунския общ конгрес на ВМОРО и след взетото от него решение на 2–4 януари 1903 г. за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание Гоце и Яворов заминават с чета за Македония. Продължително време двамата са заедно и имат възможност да разговарят както за организацията, така и за бъдещото въстание. Когато Гоце заминава за Солун, за да се срещне с членовете на ЦК и да разговарят за отлагане за по-късна дата вдигането на въстанието, Яворов остава в планините на Серския революционен окръг, където издава циклостилния вестник „Свобода или смърт“. Гоце се грижи за набавянето на хартия и материали за отпечатването му. Този вестник не само прокарва идеите на организацията, но е свидетелство от първа ръка за вижданията на Гоце и на Яворов, които са в непрекъсната писмена връзка. От тази двугодишна връзка като съратници и приятели остават най-силните страници от революционното движение в Македония и Одринско, където е и най-добрият словесен портрет на апостола Гоце Делчев. Това са биографията на Гоце Делчев от Яворов и спомените на Яворов „Хайдушки копнения“, както и посветения на Гоце стихотворен цикъл „Хайдушки пекни“. Този портрет на Гоце е силен и поради това, че той е портрет от натура, резултат на това близко познанство между двамата революционери.
На 4 май 1903 г., край серското село Баница, Гоце Делчев и съратникът му Димитър Гущанов падат убити в престрелка с турски аскер, командван от майор Хюсеин Тефиков, който е българин мюсюлманин (помак), родом от Родопите, и негов съвипускник от Военното училище в София. След като Тефиков забранява на подопечните си да се гаврят с труповете на убитите комити, останките на Делчев и Гущанов са за кратко изпратени в Сяр да бъдат разпознати от местната османска власт, след което са погребани в общ гроб в село Баница. През Междусъюзническата война от 1913 г. родният град на Гоце Делчев – Кукуш, както и лобното му място – Баница, са опожарени от гръцката армия, а населението им е прогонено в България. Костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков, като първоначално са занесени в Ксанти, после пренесени в Пловдив, а накрая – транспортирани в София. До 1946 г. те се пазят в урна от Илинденската взаимоспомагателна и културно-просветна организация.
По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев в село Баница, което тогава попада на територията на Царство България, е възстановен. На 3 май 1943 г., върху общ гроб в покрайнините на селото видни български общественици, заедно със сестрите на Апостола – Руша, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с. Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе: Свобода или смърт!“. Когато след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. България сменя политиката си по македонския въпрос под натиска на ФНР Югославия и директно на СССР, Българската комунистическа партия предава костите на Гоце Делчев на специално дошлата за тях югославска делегация, която да ги отнесе в Скопие по време на започналата т.нар. „културна автономия“ на Пиринска Македония. Въпреки че първоначално премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „... един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Народна република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас“, където са и сега.
През месеците август–септември 1919 г. в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ се създава като културно-просветна организация Македонската студентска корпорация „Гоце Делчев“, имаща за цел за освобождението на Македония от сръбска и гръцка власт, която на следващата година се преструктурира в Македонско студентско дружество „Вардар“.
В София през 1920 г. е създадено народно читалище „Гоце Делчев“ от кукушки бежанци, живеещи главно в кв. „Ючбунар“. На Гергьовден следващата година читалището започва отпечатването на вестника „Гоцев лист“. През 1932 г. читалището се обединява с читалище „Тодор Александров“ (от кв. „Разсадника“, създадено от други македонски бежанци, главно гевгеличани), като името на читалището след обединението пак е „Гоце Делчев“.
Основаната през 1922 г. от македонски българи от град Кукуш и околията му в София патриотична, културно-просветна и благотворителна обществена организация „Кукушко благотворително братство“ на 14 февруари 1932 г. официално приема името на големия български революционер, родом от Кукуш.
През периода от 1933 до 1937 г. в тираж от 1500 броя Кукушкото братство издава вестника „Гоцев лист“, с подзаглавие „Издава Кукушкото благотворително братство „Гоце Делчев“ – София“, отпечатван е в печатниците „Художник“ и „Съгласие“. Вестникът е паметен лист, посветен на живота и делото на Гоце Делчев, в който се печатат спомени и статии за революционера, както и стихове, посветени на него и негови биографии.
В един единствен брой от 2 май 1943 г. Илинденската организация в София издава юбилейния вестник „Гоце Делчев лист. 21 април 1903 – 2 май 1943 г.“ – отпечатан в печатница „Пирин“ в тираж от 1500 броя, с редактор Кирил Христов Совичанов. Вестникът е паметен лист, посветен на загиналите македонски революционери, излязал по повод 40-годишнината от смъртта на Апостола на Македония.
Днес на името на българския национален герой Гоце Делчев е кръстен един от южните квартали на София, който обединява бившите ж.к. „Емил Марков“ (наименуван на комунистическия деец Емил Марков) и ж.к. „Мотописта“. В него се намира спортна зала „Триадица“, а в негова непосредствена близост e разположен и Южният парк на столицата. Жилищният комплекс ж.к. „Гоце Делчев“ граничи с булевардите „България“ и „Гоце Делчев“, а отвъд тях – с ж.к. „Стрелбище“ и квартал „Борово“ в ж. к. „Красно село“.
