След Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885 г.) усилията на българския политически елит изцяло се насочват към постигане на независимост. Дълго време се изчакват благоприятни условия за предприемане на съответните действия. Те настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В Истанбул е извършен Младотурският преврат. Временната дестабилизация на Османската империя още повече улеснява българските планове.
Независимостта на България е обявена тържествено на 22 септември (5 октомври) 1908 г. в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в Търново със специален манифест. Княз Фердинанд І приема титлата “Цар на българите”, а васалното до този момент Княжество започва да се нарича Царство България.
Османската империя реагира и заплашва с война, но България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане на спора. Усилията на всички заинтересовани от новата ситуация се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. През април 1909 г. Турция, а след нея и Великите сили, признават независимостта на България.
С този акт страната ни издига международния си авторитет и се превръща в равноправна на другите европейски държави. Тя става пълноправен участник в международните отношения. В този смисъл Независимостта е значимо национално и държавно постижение.
