След Освобождението оживено започва да се обсъжда въпросът кой град да бъде провъзгласен за столица на независимата българска държава. Сред убедителните кандидатури е София.
Тази идея се лансира най-авторитетно и аргументирано от известния учен-историк и общественик проф. Марин Дринов. Като помощник-губернатор и участник във Временното руско управление той има възможността да се запознае с красотата и забележителностите на града и околностите му. Безспорното предимство на София е географското й положение. Тя е в центъра на Балканския полуостров и естествен кръстопът на всички пътища, които пресичат региона. Сердика и наследницата й София заемат средищно място в българските земи и това създава условия управлението на бъдещето Княжество да полага грижи за съдбата на българите, които остават под властта на Османската империя. Градът има и добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.
Тези предимства на София обстойно и настойчиво се изтъкват от проф. Дринов. С него са съгласни и повечето от видните български политици и общественици по това време. Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков се вслушва в съветите на проф. Дринов, въпреки че като по-подходящи за столица се смятат Търново или Пловдив. Той успява да убеди меродавните институции в Русия, че направеното предложение е разумно. При обсъждането в Учредителното събрание на Органическия устав (конституцията) дискусията по въпроса за избор на столица е кратък. Драган Цанков слага край на разискванията и заявява: „Ние имаме две столици: Търново – историческа и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане резиденция на Княза, а в Търново да става коронацията на княза”. Гласуването на 3 април 1879 г. (22 март по стар стил) протича разгорещено. В крайна сметка патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина.
