През лятото на 1886 г. настъпва остра поляризация на политическите сили в Княжество България. Борбата между двата лагера на русофили и русофоби се изостря до краен предел.
През нощта на 8 срещу 9 август е организиран военен заговор за свалянето на княз Александър І от престола. Два дни по-късно започва контрапревратът. Съставено е наместничество начело със Стефан Стамболов. Част от участвалите в преврата офицери бягат в Румъния. Руско-българските отношения се влошават, предприемат се арести на известни русофилски дейци.
При това положение в началото на 1887 г. избягалите офицери в Румъния, начело с майор Петър Груев и капитаните Радко Димитриев и Анастас Бендерев, създават Революционен комитет, който си поставя за задача да подготви въоръжено въстание в България срещу Регентството и правителството на д-р Васил Радославов. За тази цел ръководителите на заговора се опират на армията, но нямат никаква подкрепа от страна на българската общественост. Тяхната дейност е свързана с привличането на офицери от различни гарнизони в страната, но е в ограничени размери. Най-подготвени се оказват частите в Силистра и Русе.
В Силистра, въпреки конспирацията, властите успяват да разкрият действията на заговорниците. За да не бъдат арестувани, офицерите от местния гарнизон, начело с капитан Христо Кръстев, обявяват на 16 февруари въстание в града. Но бунтът за часове е потушен. Към Силистра са прехвърлени други военни подразделения. Капитан Кръстев е изоставен от войниците си и е разстрелян на брега на р. Дунав. В него са намерени 1500 наполеона и голяма кореспонденция, която разкрива връзките му с Русия. Останалите офицери метежници майор П. Груев, капитаните Р. Димитриев и А. Бендерев и др. заедно с цивилните участници успяват да преминат границата и се спасяват в Румъния.
На 19 февруари избухва бунт срещу Регентството в Русе. Начело застават изтъкнати военни като майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов и подполковник Димитър Филов (баща на изтъкнатия професор археолог и министър – председател на България (1940–1943) Богдан Филов. В миналото те са видни дейци на българската национална революция, герои от Освободителната (1877–1878) и Сръбско-българската война (1885). Частите на Пети пехотен дунавски полк остават верни на правителството и с помощта на народния комитет „България за себе си” успяват да потушат метежа на русофилите в Русе.
Пред възможността да избухне гражданска война Регентството решава да действа с подчертана твърдост. Финалът на разправата с участниците в бунтовете е процесът срещу тях. За организирането му в Русе пристига майор Рачо Петров, който е снабден с неограничени пълномощия за действие. Той назначава Военнополеви съд, който спешно разглежда делата на заговорниците. Решено е да няма следствие, защото русофилите са заловени на местопрестъплението. Заседанията на съда са на 20 февруари в сградата на Окръжното управление. Разпитаните офицери и цивилни не отричат участието си в метежа, но са уверени в правотата си. Решенията на Военнополевия съд са обявени на следващия ден. На смърт чрез разстрел са осъдени майор Ат. Узунов, капитан Георги Зеленогоров, майор О. Панов, поручик Илия Кръстеняков и др. офицери, както и гражданите Тома Кърджиев и Александър Цветков. Смъртна присъда получава и подполковник Д. Филов, но той умира от раните си в болницата. Раненият руски капитан Николай Болман е предаден на Русия като неин поданик. На 22 февруари в местността Левен табия осъдените са разстреляни.
За разлика от Русе, в Силистра разстрели няма, защото главният водач – капитан Хр. Кръстев, загива. Там заседава друг Военнополеви съд. С присъда от 4 март 1887 г. седем души са осъдени на затвор от 1 до 15 години. Със заповед на военния министър полковник Данаил Николаев военните формирования, участвали в бунтовете, са разформировани, а бойните им знамена изгорени.
Офицерските бунтове в Силистра и Русе не довеждат до промяна на властта в Княжество България. Въпреки своята ограниченост и белезите на авантюризъм, тези събития оставят дълбоки следи в българската история и народната памет. Жестокото потушаване на метежите отеква болезнено сред тогавашното българско общество.
