На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд І тържествено обявява в Търново Независимостта на България. Тя трябва да бъде не само международно призната, но и оформена по законов ред чрез промяна на конституциятаТова може да стане само от Велико народно събрание, което е специализирана законодателна институция. Поради редица външно и вътрешнополитически причини подготовката и осъществяването на тази задача се проточва близо три години.
Петото Велико народно събрание се открива на 9 юни 1911 г. Заседанията продължават един месец. Представени са за изменение 15 члена от Търновската конституция. Последното, трето четене на промените става на 8 юли. От редовно избраните 414 народни представители в салона на читалище “Надежда” в Търново отсъстват 24. Против гласуват 64 депутати. В резултат на този вот България се издига до правната система на независима държава. Нейният държавен глава започва да носи титлата “Негово Величество цар на българите”, а престолонаследникът получава титлата “Царско Височество”. Думите “княжество”, “княз” и производните им, които се срещат в конституцията, се заменят с “цар”, ”царство” и производните им. Българският монарх не може да изповядва никаква друга вяра, освен източноправославната. Изключение се прави само за настоящия цар. Освен това поправката в чл. 17 от конституцията дава право на монарха и правителството да сключват тайни договори без да уведомяват за това Народното събрание.
Променят се и други членове, които са по-маловажни. Нанасят се редакционни корекции в текстовете на основния закон. Промените на конституцията от юли 1911 г. затвърждават международното положение на България и тя вече има статут на независима държава. Васалитетът спрямо Турция, макар и формален, на практика отива в историята. Отпада режимът на капитулациите и други постановления на Берлинския договор (1878).
